Димо Опита

 Наричаха го Димо Опита. От всичко правеше опит. Дори времето бе за него опит да си прекара времето. Живота си превръщаше в опит, като се оставяше съзнателно на разни течения да го повлекат. Поглеждаше към другите за опит и се стараеше да го прави опитно. Страхуваше се да поеме някой път в живота, за да не се наложи после да се връща. Правеше само няколко крачки в определена посока, след което поемаше в друга. "Може би живея по-начин, който ми е неприсъщ?", казваше си той. Не успяваше да изпие никога чашата докрай. Объркваше конците. Опитваше се да яде и се опитваше да спи. Това, което чуваше, също бе опит. Когато вървеше по улицата, правеше опит да мисли за различни неща, които не бяха свързани помежду си с нищо. Но това бе в основата на опита. Макар и посветил се на експеримента, Димо цял живот доказваше все доказани неща.

 На осемнайсет години се мъчеше да вярва на всички хора.

 На трийсет, преди да погледне някого в лицето, без да е видял очите му и да е чул гласа му, си задаваше въпроса: "Да вярвам или да не вярвам на този човек?" В момента, когато говореше вече с него, не спираше да си задава въпроса и съвсем не слушаше какво му говорят, участвайки в беседата с изрази от рода на "Виж ти!", "Наистина!" и "Да, може би!". А понякога добавяше: "Боли ме левият крак, точно на петата!", "Какво пише там на оная сграда?" и други подобни. Но често съжаляваше за изречени думи: "Ах, защо казах, че времето е хубаво! Как можах, какъв съм глупак!"

 Веднъж решил да вярва на някого и да го обича, той прескачаше неговите недостатъци като дребно препятствие, сякаш никога не са съществували на земята подобни неща.

 Когато се влюби в сивия свят, беше ученик в училище, където униформата беше задължителна. В мига, когато го помолиха да напусне училищния двор, той разбра, че няма нищо по-сиво от сивия цвят, но беше вече късно.

 На брега на морето, под музиката на плискащите се вълни, той мислеше, че обича само него - морето - мрачно и нежно, гальовно и заплашително, блестящо и коварно, гладко и хълмисто - вечна стихия. Приятно му бе да гледа в далечината и да къдри монолози наум в минало свършено време.

 На поход в планината откриваше, че само тя му е нужна.

 цяла седмица бе способен да страда по таня, за която е единствен, но затова пък цяла вечност можеше да принадлежи на Тина, за която е седмият приятел за тия дни, едновременно с другите двама сериозни.

 И когато Владо го потита как е Тина, той отговори:

 - Любовта е и сигурност, и вяра.

   Светлината не се взема назаем, но тя се подарява.

   Бурята също, истинската буря не се взема назаем.

   Истинският ден не се взема назаем,

   а се оживява от някого в мен.

   Той изплита кошница от топли урагани

   и възглавница от тях ми прави.

   Любовта не е като следлюбов.

   Лятото не е като зима.

   Любовта прави мелници,

   където се смилат всичките ми страдания,

   ненужни занимания,

   всичките ми колебания.

   Тя запълва света с ново слънце,

   което грее и в нощта.

   Има ли любов, нощ няма.

   Ледът е счупен.

   Няма да има заледяване,

   поне за известно време.

 - Какво е това? - удиви се Владо.

 - Вдъхновение - сподели Димо Опита. - Бих искал да стоя с нея на брега на Тихия океан.

 - А Таня?

 - Приятелка, която не струва.

   Филм, който не струва.

   Но небето се избистря.

   Тук някъде самолет пори нощта.

   Замлъква вятърът,

   само тихите листа потрепват

   и часовникът тиктака.

 - Хм.

 - От тебе зная,

   че вярата не е балонче розово,

   че не е пожелание доброто,

  а същност.

 - Значи всичко между вас е свършено?

 - Да, всичко е свършено. Между другото, ще се отдам временно на музиката. Чуй нещо!

 Дълго време заспиваше с песните на Кралицата и се връщаше към деня с тях. Те даваха сол на живота му, огън на чувствата му, оформяха неговото великодушие и жизненост.

 Когато любовта му към музиката мина всякакви граници, той реши да стане певец.

 Оттогава престана да спи нощем, свиреше тихичко на китара и пееше. Един ден излезе пред многобройна публика. Така той за една вечер се утвърди като музикант за една вечер.

 След време му се стори, че музиката не е неговото призвание. Просто загуби желание за това. 

 Прописа стихове, като черпеше с пълни шепи от чуждото творчество. И все пак се питаше: "Няма ли нещо друго, което да ме изразява по-пълно, по-истински?"

 И не щеш ли, науми си да става актьор. Сутрин се събуждаше от физическа болка, причинена от мисълта, че трябва да играе!

 В един петък, ден тринайсети, започна да рисува. Изхаби много бои, хартия, време, но разбра, че това не е точно за него. Не го привлича толкова силно, колкото е необходимо.

 Сигурно има нещо друго, за което още не се е сетил?

 Нещо, което спи у него и чака да бъде събудено!

 Той трябва да разбере какво е това! Да намери себе си!