Имало едно време тишина. После дошъл шумът. Той съборил всичко от небето. Падали камъни и правели дупки в полето. Планините се клатели и потъвали уморено. Дошъл принцът на кон от стрела. Погледнал принцесата и казал:
- Ставай, момиче! Ти не си принцеса, но умееш много неща. Не вярваш ли? Погледни това. Показал й цветето, което държал в ръката си.
- Можеш ли да го превърнеш в нещо, което се смее?
Набедената принцеса поклатила глава.
- Нима и това не можеш?
- Никой не ме е учил... - прошепнала тя, още в полусън.
- Човек се учи сам - казал принцът. - Подай ръка.
Принцесата станала от земята и се отупала от стогодишния прах и от този, който вдигали бурята и сътресението.
- Нищо не разбирам, човече. Какво ми говориш и кой си ти?
- Аз съм този, за когото отдавна си чувала, преди да заспиш. Не помниш ли?
- Отдавна не помня нищо.
- Дори своето име?
- Казвам се Неверие.
- Чие?
- Хорско.
- Къде са хората?
- Не виждаш ли? Те падат.
- Не! - извикал принцът. - Раждат се отново, за да бъдат други.
- Да не искаш да кажеш, че е дошло Второто пришествие?
- Нищо подобно. Аз не вярвам в това.
- Но не и аз - принцесата се прозяла и легнала в по-удобно положение, за да заспи отново. - Гръмотевиците не ме плашат. Спя добре и на шум.
- Кой те е учил на това?
- Не помня такива подробности.
- Искам да ми разкажеш всичко за себе си.
Принцесата хъркала в съня си.
- Стани! - разтърсил я нервно принцът. - Ти си длъжна да благодариш на своя спасител.
- От какво ме спасяваш ти, Нещастнико! Не виждаш ли, че ми е скучно! Този свят ме приспива.
- А сънищата?
- Те не свършват никога, любими - промърморила принцесата и отново задрямала.
Всички наоколо се умълчали, жадни да чуят развръзката.
Принцът извадил меча си и с един замах разсякъл възела на съня.
Принцесата пак се събудила.
- Какво правиш ти, Негоднико! Аз умея само да спя!
- Ще поговорим за това друг път. Сега - на работа!
- Къде се е чуло и видяло принцеса да работи?
- Ти не си принцеса, мила, а и кой ти го е казал? Отдавна ли се е случило?
- Хм, не помня. Знаеш ли какво... Разкажи ми продължението.
- Чие продължение?
- На съня, който прекъсна.
- Но аз не го зная.
- Би трябвало да го знаеш, принце! Такива като теб знаят всичко.
- Само така ти се струва.
Бурята се засилила. Наблизо паднал гръм. Горящото дърво, поразено от стихията, се наклонило към тях и опърлило косата на принцесата, подаваща се от прозореца. Тя завикала. Принцът изтичал за кофа с вода.
Когато се върнал, принцесата липсвала.
- Принцесо! - зовял спасителят, махайки безполезно с ръце.
Часовникът показвал ранен следобед. Всички спящи в двореца, отдавна разсънени, също го напуснали.
Но принцесата не била отишла далече. Пантофите й лежали на пода, а боса тя не обичала да ходи по тревата. Принцът разтворил вратите, които се мержелеели пред очите му, но не я открил в нито един шкаф. Нямало я и в съседните стаи. Дворецът бил безлюден. Градината също изглеждала безлюдна. Бурята си отивала.
Принцът седнал на един камък, приспособен за украса. Небето се избистряло. Било време за цигара.
Когато обаче принцът потърсил в джобовете си запалка, разбрал, че и тя липсва. Нали палел цигарата си от свещ, за да бъде в духа на старото време.
Той се замислил. Изгрявало слънце. Сенките на дърветата се хвърляли по тревата като малки зайчета, които не са гладни. И принцът не бил гладен. Свикнал на диета, той бил половин стоик. Такава била и принцесата, сто години не била слагала нищо в устата си - с изключение на оня наркотик, който я приспал.
Но това било шега в сравнение с това, което употребили другите през този период.
Птичките запели. Естественият парк в двореца добивал очарование. Човек би помислил, че тук се разхождат диви животни, но не се виждало нито едно. Само патици плували в езерото и се радвали на отражението си. Земята все още била мокра, но започвала да изсъхва. Парите, които се вдигали от нея, били благоуханни.
Принцът наклонил глава напред и видял следа от крака на принцесата. Тръгнал в посоката, очертана от тази неблагодарница, и се озовал в един храсталак. Принцесата четяла вестник, кръстосала крака, и умерено подръпвала носа си. Кичур коса падал над очите й, правейки слаба сянка.
- След малко ще ме заболи глава - казала принцесата. - Бих изпила един аспирин, но предпочитам лечение с хипноза. Как си по тая част, принце?
- Лекувам само болни от рак - с поглед. А на тебе нищо ти няма.
- Не е вярно, но няма да спорим за това. Знаеш ли колко струва един килограм сирене? Нямам пари, а съм гладна.
Принцът поклатил глава. Знаел цената, но нямал пари. Бил ги изгубил по пътя.
Тръгнали двамата, принцът и принцесата, към един ъгъл на близката улица и протегнали ръка, но преди това седнали по турски и се приготвили да просят.
Минавали хора, но не пускали стотинки.
Слънцето греело все по-силно над главите им.
- Ще си останем гладни, така ми се струва - казала принцесата и се изправила.
Застанал до нея и принцът с омърлушен вид. Изведнъж се сетил:
- Ще си продам ботушите и ще си купим нещо за ядене.
Изтичал към антикварния магазин. След малко се върнал доволен:
- Ставай, всичко е наред! Ще те водя в ресторант.
Но там отказали да ги обслужат, защото били боси. Започнали лечение с глад на въображаеми болести.
Потърсили работа в трудовата борса, но там им казали, че в цирка свободни места няма. Тогава тя решила да пее. Избрала едно празно място на тротоара, но в последния миг се отказала и предложила да гледа на ръка. Наричали я циганка, но това не й правело впечатление. За съжаление, не владеела и тоя занаят, а принцът знаел само да играе на карти и да свири на пиано, посредствено. Истинска радост ги обзела, когато се досетили, че е възможно да има и друго разрешение на въпроса. Тя открила сред пръстените си от зелена трева една малка хартийка, която говорела с човешки глас. Попитали я какво да правят със себе си. Хартийката обаче им казала да си гледат работата. Все пак оползотворили няколко минути в надежда, което не е малко. Докато се смрачавало, те правели планове за бъдещето, но дошъл полицай и казал:
- Освободете мястото! Не знаете ли нещо за решението на кмета?
- Чували сме.
Станали оттам и се преместили на юг, подслонили се на една пейка и започнали да говорят за гладна любов. Но и от това нищо не излязло.
- Ще дам двореца под наем! - решила принцесата.
- Знаеш, че баща ми лиши от наследство всичките си деца, нали? Не се обиждай, но ще живея на твой гръб! - казал принцът.
- Не се обиждам - отвърнала тя, - но това ще продължи късо време, след което искам да чуя на какво си способен.
Лицето на принца се изкривило в странна гримаса, която се стопила в последвалата безпомощност.
- Какво ще вечеряме? - попитал принцът. - Парите свършиха.
Наблизо имало акации, чиито плодове ставали за ядене.
Една от чешмите в градината била изправна и послужила за утоляване на жаждата. Проблемът бил решен.
На сутринта щели да започнат разпродажбата на вещи от двореца, а дотогава можели да разговарят за промените в света.
- Ти от кои си? - попитала принцесата. - Аз съм синя, макар и монархистка.
- Аз съм червен, но ми се спи. От утре започвам работа.
- Какво ще работиш?
- Ще продавам вестници.
- Не е за тебе - отговорила принцесата. - Ти си за нещо по-възвишено. Защо не станеш политически лидер?
- Нямам партия.
- Ще основем. Сега ще формулираме основните й постулати.
1. Свобода за всички, които обичат живота
2. Пълно равенство пред закона
3. Храна за гладните и вода за жадните
4. Порция мармалад за мухите
5. Легенди за старците
6. Похвално слово за лъжците
7. Мораториум на всички оръжия
8...
- Не съм съгласен с теб. Ти смесваш лъжа и истина, справедливост и безаконие. Аз съм за политика, чиста от пороци. Ще бъда идеалист!
- Окей? Демокрация.
- Да се захванем с нещо по-реално - предложил принцът. - Мога да говоря в продължение на седем часа, без да спра. Това не е ли достатъчно, за да си изкарвам прехраната?
- Става - казала принцесата, - но трябва да намерим последователи. На каква тема са излиянията ти?
- Предпочитам проблемите за живота и смъртта.
- Скучно.
Спорът продължил дълго, но без резултат.
Когато двамата се върнали в двореца, за да отдъхнат, било полунощ.
На сутринта изгряващото слънце ги събудило и ги погалило с ранните си лъчи. Те все още вярвали в него.
- Ще стана писател - заявил принцът.
- Добре звучи - казала принцесата и повдигнала рамене.
После започнали разпродажбата.
Така живели около месец. Когато принцесата попитала принца как върви книгата, той отвърнал:
- Наближава мигът, в който героите ми ще катастрофират. После всичко ще се оправи. Само единият ще накуцва с левия си крак, но това е маловажно.
- Какво се случва всъщност, разкажи ми.
Принцът донесъл ръкописа, седнал на пода и започнал да чете:
- "Тя се казваше Ани. Това име винаги й бе носило късмет, но днес, по изключение, стана следното... Когато отиваше за хляб, някой зад гърба й каза тихо "Ани" и другите започнаха да се смеят. Тя почувства, че очите й се пълнят със сълзи, но нищо не каза. Трябваше да изтърпи и това поражение, беше свикнала.
Мъжът до нея се обърна и я загледа грубо в лицето. После тя се нареди на опашката и си каза, че остават малко пари. Когато излезе от магазина, й се стори, че хората са весели, наближаваше Нова година. Сърцето й се сви при мисълта, че и тази Нова година, а също и Коледа, ще прекара сама пред телевизора, освен ако не реши да отиде на гости. Разбира се, второто беше за предпочитане, макар че и то не беше нищо друго, освен самозалъгване."
- Много интересно - казала принцесата. - А после какво става?
- После тя се запознава с един мъж, който й казва, че е ...
- ...тъпа?
- Да, така й казва.
- А тя какво отговаря?
- Бедната жена! Какво може да отговори тя! Толкова ми е жал за нея, че искам да я завия с одеялото.
- Само това не прави, принце! Нали сме се разбрали. И какво казва тя на мъжа?
- Казва му да върви по дяволите.
- Но как му го казва?
- По един фин начин. Тя също го нарича принц.
- Колко банално.
- Всички мъже са принцове за жените, докато ги разочароват, не знаеш ли?
- Зная, нали също те наричам принц, макар че си един безработен симпатяга, нищо повече.
- Нека ти прочета думите й, все пак: "Беше лято. Беше зима. Беше топло и студено. Тебе те нямаше. Него го нямаше. Мене ме нямаше. Но имаше една синя и една червена надежда. Те се сдобиха с очакването да победят света с пари. Това беше грешка. Парите са грешка."
- Колко е хубаво. Колко добре разбираш жените. Но аз не те ревнувам. Вярвам ти. Виждам, че не ходиш никъде.
- Мислите ми шарят навсякъде.
- Не се страхувам от мисли, боя се от плъхове - отговорила принцесата. - Кога ще довършиш книгата?
- Ще ти кажа, когато стане - уверил я той и откачил една ловна пушка от стената. - Искаш ли да направим една малка разходка? Ще убия диво прасе, много е вкусно!
- Кога ще наемем готвачка? - принцесата облизала устните си.
- Когато забогатеем от моя писателски труд.
- Надявам се, че ще е скоро.
- Дълго ли още ще ме караш да спя сам?
- Още една нощ, принце.
- Винаги така казваш.
Звездите светели в нощта.
- Не е време за разходки - изрекла принцесата. - Утре ще убиеш невинното животно.
- Как ще ме задържиш тук?
- С филма по телевизията. Започва нов сериал за пришълците.
В този момент една дъска се отковала от пода и оттам се подала една ръка.
- Идвам да ви разкажа как е най-добре да се прекара времето - изломотила вещицата, която се провряла през цепнатината и ги оставила да й се чудят няколко минути.
- Добър вечер, мила бабо - отговорили й те в хор, когато дошли на себе си.
- Какво ще кажете за къщичката от захар, която изядохте?
- Не бяхме ние.
- Вие ли ме хвърлихте в пещта?
- Не.
- Сега ще видите коя съм аз - казала тя, но една жица се скъсала в нея и тя тупнала безжизнено пред краката им. Започнала да се смалява и не след дълго от нея останал само един чорап с пет дупки на петата.
- Трябва да го изгорим - казала принцесата.
- Не виждам смисъл. Можем да го показваме на посетителите. Нашите съквартиранти също ще проявят любопитство - добавил принцът.
- Никой няма да повярва на разказа ни.
В това време чорапът се раздвижил пред очите им и се превърнал в диво прасе.
- Стреляй - казала принцесата, - стреляй!
- Не е моя работа да унищожавам магии - отвърнал принцът. - Всяка жаба да си знае гьола.
Когато дивото прасе отскочило към стената и се прилепило към нея, то се превърнало в килим.
- Нека да стои тук за разнообразие - решила принцесата и донесла ягоди.
- Отдавна не ми казваш нищо интересно. Скоро ще те напусна - заявил принцът, след което отворил прозореца и скочил на двора. Влязъл свеж въздух в стаята. - Аз си тръгвам - извикал оттам. - Ще видиш моя гръб.
- Хубав е, но не го виждам. А кога ще довършиш книгата?
- На друго място и по друго време - отговорил той. - Ще мина да я взема по-късно.
Принцесата заплакала. После отворила книгата му и се зачела: "Беше късно. Залезът бе кървав. И досаден. Болката бе тъпа. Жената заплака. Жените винаги плачат, поне в киното, обаче това не е кино и въпреки всичко е като на кино. Жените рядко плачат всъщност. Тя не заплака." Принцесата изтрила очите си с дантелена кърпичка. Нещо й подсказвало, че той ще се върне заради нея, а не само за книгата, но не била сигурна в това. Продължила да чете. "Искаше да заплаче. Откъсна една тревица и започна да я мачка в ръцете си. Все същото. Безсмислено усилие, от което дори не се изморяваш. Наблизо мина камион, после - такси, после - влак, после трамвай, тролей, автобус. Хора - никакви. Небе и земя, къщи. Земята бе твърда. Като камъка, на който бе седнала Ани, която не плачеше. Тя не искаше да плаче. Беше късно."
След няколко часа принцът се върнал уморен и казал, че всичко е било на шега. Той не искал да сложи край на тази връзка, която всъщност била началото на нещо хубаво.
- Не обичам експериментите - отговорила принцесата. - Не знаеш до какво могат да те доведат.
- Не зная - отговорил принцът, - но зная друго. След два дни свършвам книгата. Тя ще има успех и ще видиш как ще се сдобия със самостоятелност. Ще купя хотел на брега на морето, ще се превърна в едър капиталист и ще си говорим като равни! Досега бях под чехъл, но това е към края си.
Принцесата виновно мълчала. Слушала песента на часовника и пресмятала наум колко време прекарали заедно. Три месеца.
След два дни принцът свършил книгата.
- Прочети ми края - помолила принцесата.
- А ти не можеш ли да четеш?
- Искам да чуя края, преди да прочета цялата книга.
- Добре, слушай.
Когато принцът свършил, принцесата попитала:
- Какви са тези безсмислици?
- Не е за твоя ум!
- Виж какво, принце, ако пишеш книги за себе си, трябва да си милионер.
- Достатъчно е, че съм от царско потекло.
- Но парите ти са малко.
- Това вълнува само бездарниците. И не е твоя работа.
- Аз мислех, че е моя.
- Парите ти ще бъдат върнати утре или вдругиден, когато стана едър собственик на хотели по крайбрежието, както вече казах. Дори ще свиря в някой клуб там и ще се прочуя като музикант. Броени мигове ме делят от пълния успех.
- Радвам се за тебе, но започвам да си мисля, че и аз трябва да пропиша или да пропея, както едно време исках. А може би трябва да започна да бродирам. Лошото е, че и това съм забравила. Какво мислиш по въпроса?
- Прецени сама. Доколкото разбирам, силата ти е в даването на съвети. По-добре стани съветник на правителството или на някоя сляпа баба. Винаги ще се намери такава.
- Не ми се вярва. Нямах това предвид.
- Принцесо, ние започваме да се караме, а това не ми харесва. Имаш ли нещо против да се оженя за някоя от поданичките ми?
- Ни най-малко.
След седмица принцът вдигнал сватба с парите на принцесата. Все пак тя имала поне дворец, който можела да дава отчасти под наем. Бракуването на принца позволило на принцесата да живее като човек. Подобрило се зрението й, апетитът й се засили и тя започнала да оглежда младите мъже около себе си. Макар и на повече от сто години, тя била твърде запазена. Особено много й харесал Рицарят със синята брада, но като имала предвид клюките около него, принцесата се въздържала от любовни обяснения. Един ден забелязала синеокото джудже, с което си играела в детските години. След бурята всички заспали царедворци се разбягали, но ето че един се върнал, истински стар приятел. Джуджето се казвала Иванчо.
- Ела да поиграем шах, Иванчо - казала принцесата на джуджето.
- Както кажеш, принцесо.
Тя винаги печелела. Джуджето спазвало добрия тон. Веднъж й казало, че ако иска да преуспее, трябва да се омъжи за някой бизнесмен или самата тя да опита силите си в бизнеса. Принцесата отвърнала:
- Не. Достатъчно е това, което правят другите в тази област. Чу ли за принца?
- Разбрах, че се е удавил в морето.
- Не, само се опитвал да спаси последната стотинка, но една риба я глътнала.
След забележката джуджето възпитано замълчало по въпроса. А принцесата си оставала бедна, неизвестна и вън от играта. Даже ставала все по-стеснителна. Но когато наближила двеста години, започнала да се поотпуска. Гърбът й също се отпуснал - не се прегърбила, просто станала по-гъвкава.
Тогава дошли извънземните. Те носели факли. Явно, тяхната цивилизация не била толкова развита, но притежавали кораби по наследство от катастрофирали мутанти. Извънземните имали по една бенка на челото си, направена с флумастер. Всеки избирал цвета, който предпочита.
След време принцесата успяла да се превърне в знаменитост. Дори само с това, че дава дворец под наем. Един извънземен се заинтересувал от нея и я помолил за кратко интервю. Тя не му отказал - дори го поканила на чай. Извънземният с лекота общувал с нея, благодарение на дългите си уши, които приемали и превеждали всякаква информация. Между двамата протекли разни химически реакции, впоследствие на което принцесата обявила, че е влюбена. Позната костенурка решила да ги венчае. Избрали близкото дърво за олтар и си разменили пръстени. Извънземният с чудното име Зики научил две земни думи - "обичам те", а тя научила три извънземни - "не те обичам", но не ги използвала, защото всъщност била хлътнала сериозно, щяла да излети след няколко месеца за Зикалания, родината на пришълците с фосфоресциращи очи. Всичко вървяло много добре, но един ден отново се появил принцът, който наскоро пак останал вдовец. Той дошъл при нея и я помолил със сълзи на очи да се разведе, но тя казала:
- Още не съм консумирала брака си.
- Добре, консумирай го по-бързо и ми се обади, когато свършиш. Чакам те в кантората си.
Неотдавна принцът се замогнал малко и вече можел да помисли за себе си. Тогава си спомнил, че някога точел зъбите си за принцесата, обаче се разминали случайно. Сега обаче тя решила да бъде старомодна.
- Не одобрявам разводите - отсекла тя.
- Аз те обичам.
- Това е смешно - казала тя. - Винаги съм се смяла на тези думи. Само Зики умее да ги произнася нежно.
- Навярно си влюбена в ушите му.
- Не можеш да си представиш какво удоволствие може да ти достави нетрадиционното.
- Купи си магаре.
- Няма нужда, принце. То е пред мен - засмяла се принцесата.
Дори тези думи не разубедили принца в плановете му за любовна победа, но принцесата със стегнато гърло се приземила на Шантавания. Там имало сини дървета и четирилистни детелини. Когато един ден тя се възхищавала на зеленото слънце, червен гущер й казал, че знае много приказки за Земята. Предложил й приятелството си. Тя приела. Нямала друг избор. Зики дремел в леглото си от въшки и се чешел разсеяно.
